Да стъпваш по кълдъръма тук, в село Долен, да вървиш обратно към средата на XV век, високо в Родопите… Всяка стъпка да те води в годините назад, назад, като в тунел на времето. Излезеш от другия край на тунела, почти в нищото – насред високото в Родопите, сред боровете и зеленината, там, където зеленото е убежище.
Първо тук дошли само двайсетина – бащи, майки, деца, баби и дядовци, намерили в Долен края на своето бягане от Империята и османлиите. Двайсетина, последвани от десетки българи, за които само високо в планината се диша с пълни гърди. На пътя между Драма и Пълдин, там, високо, където османци не стъпват.
Крачиш по калдъръма, слънцето грее каменните тикли на къщите, майсторски изпечени от каменни плочи… майсторството на доленчани съвсем не е само в плочите, те са и дърводелци, и кираджии; тъкат шаяци, ямурлуци, кебета. Празните сега дворове са пълни с челяд, девойките пеят на становете, големите деца помагат на бащите, секат заедно с тях в гората, малките огласят дворовете.
Доленчани като във филм – денем секат дърва, плетат, шият, готвят, радват се, плачат. Нощем тайно събират ломени камъни и дървени сантрачи, църква градят, високо, високо, на 6 часа от Сатовча, път в планината. Нощем само, мъже, младежи, жени, всички заедно, обединени от една мечта за своя доленска църква. От здрач до изгрев камък по камък, плоча по плоча, носят мрамор от долу – от ниското, да застелят пода на храма с мрамор и чакат със затаен дъх да сложат най-важната плоча, дялана месеци, на която е стъпил двуглав орел с корона. Орелът, също като тях – този, който гледат често как се рее високо, високо… ръка на челото трябва да сложиш, та да го проследиш, свободен, волен, горд. Доленци, високо горе в планината са свободни, въпреки поробителя, горди, волни, намерили своето небе!
„Мария, Мария, ти не ме чуваш май“, трепвам, Камен – водачът ни в Долен, ме гледа с лека усмивка. Камен е млад, някъде около своите ранни тридесет, познава района като дланта си, пратили са го да разведе любознателната ни мъничка група от трима. От всяко изречение, което ни казва струи любов и уважение. Самият Камен е станал доленчанин дълбоко в себе си, толкова е устремен да ни разкаже всичко, което са постигнали тези чудни българи в това приказно, но днес сякаш призрачно място, че е почти лично засегнат, защото вижда, че не го слушам…
Потънала съм в своя филм. Знам, че всеки, който докосне каменните плочи на църквата “Свети Никола” вече е в своя тунел на времето и на обратното броене… Извинявам се на нашия водач, с мъка и известно съжаление се връщам обратно във времето днес в Долен. Застанали сме в храма току до плочата с двуглавия орел. Камен продължава с обясненията – църквата е трикорабна псевдобазилика с полукръгла апсида на изток, притвор на запад и покрив от каменни плочи на две води.
В 1937 година на изток от храма е построена костница. Две години по-късно, в 1939 година на западната фасада е пристроена камбанария. Трите кораба са разделени от две колонади, като колоните са свързани с дъговидни арки. Балконът на женската църква е с кобилична извивка напред, а парапетът му е кошовиден, облепен с летвени апликации и рисувани цветни букети. Олтарните ниши са 7 – апсидата, дяконикон, проскомидия и още четири. Таванът на средния кораб е тъмносин и в двоен кръгъл медальон е изобразен Христос Вседържител. Другите два тавана са касетирани, многоцветни, с розети.
Разбирам, че храмът е иконописван повече от 50 години до около 1887-1888 година. Иконописите са дело на Мино и синовете му Марко Минов и Теофил Минов, семейство иконописци от Дeбърската школа. Иконите са колоритни, своеобразни, като майсторите си. В сцената „Страшния съд“ на южната стена има детайли от ежедневния бит. Зографите не следват стриктно иконографския канон и използват нравоучителни сюжети и навлизат в битови детайли, казва Камен. Разбирам дори, че обща икона на Светите Седмочисленици на Марко и Теофил има в софийската църква “Св. Св Петър и Павел”, като Камен цитира дори надписа „Рукою Марко и Теофил Минови от Македония 1889”. Обещавам си да отида до тази църква, умът ми блуждае и дори не мога да си спомня къде точно в София се намира, потънала съм в Родопите и не ми се връща обратно…
В “Свети Никола” семейство Минови са изографисали „Въздвижение на Светия кръст“, кръстът стои над четири стъпала, нависоко, като самият той да е Голгота, обгърнат с две ръце от мъж, когото не разпознавам и не посмявам да питам. Иконописаните одежди бодат с червеното на дрехите, свива ми се под лъжичката, когато го асоциирам с кръвта Исусова, въпреки, че одухотворението на лицата на изографисаните са далеч от такава асоциация. Не задавам и този въпрос на Камен, който вече разказва как изцяло са резбовани владишкият трон, амвонът, проскинитарият и балдахинът над Светия престол. Резбата е дело на добър майстор, умеещ да композира елементите и да балансира високия и ниския релеф.
Близо до селото, в местността Дувден (наричан още Минчин бук), се намира голям каменен кръст. Нашият екскурзовод разказва като в друго време легендата за млада хубава девойка от Долен, която взела кръста от селото, за да го спаси от мюсюлманите. Тя го пренесла в балкана и го сложила там, където се намира и днес. Поради голямата тежест момата паднала от умора до кръста и умряла. „Там където тя е паднала, оттогава до днес трева не расте. Девойката не се е страхувала от смъртта си, да умреш за вярата си, значи да живееш вечно.“ Така завършва разказът на Камен, както и пътуването ни в село Долен.
Излизаме от храма, вървим мълчаливо, нищо повече не може да бъде казано… Вярата ни, за която предците са гредяли нощем и тайно, иконописвали, носели кръста… Вярата, която ние сега само трябва да опазим – и нея, и храмовете, в които тя живее.
Автор: Мария Велева
